Една история за упоритостта и подкрепата

Photo by Wes Hicks on unsplash.com

Кристин и Далия

Родих дъщеря ни 3 дни след термин в частна болница. Бях се подготвяла за този момент още от преди да видя двете чертички. Знаех, че искам да е естествено и знаех, че много искам да кърмя. Никога не съм поставяла тези решения под въпрос.

Раждането беше „нормално“, но нямаше нищо нормално в него. Не усещах напъни, бебето излезе с вакуум, плацентата „не се роди“ сама, а аз загубих изключително много кръв и се наложи да ми бъде прелята. Независимо от трудните обстоятелства, имахме 2-3 минути за контакт кожа до кожа. Малко след това ме предупредиха, че чак на другия ден ще мога да видя детенцето, защото трябва да съм в реанимация. Нямах търпение.

Навсякъде в лекциите за кърмене се обясняваше да се започне максимално бързо с опитите за поставяне на гърда. За жалост на другия ден отново не ми беше позволено да бъда с дъщеря ни. Когато питах една от сестрите, работещи в неонатологично отделение, дали да не се пробвам да се изцедя и да дам кърма за дъщеря ни, тя ми обясни, че на този етап имам само коластра, която според нея въобще не е хранителна и достатъчна за бебето. Бях озадачена, казаното беше обратно на всичко, което досега бях чела за коластрата.

Чак на третия ден получих добрата новина. Седейки и чакайки, най-сетне ми донесоха детенцето ни. Още от първия момент я сложих на гърда, като тя засука, но имаше лек протест първоначално заради шишето. До петия ден, когато ни изписаха, успяхме да премахнем добавката и тя остана само на кърма. Правихме контролно теглене и установихме, че тя наддава, макар и с не толкова големи темпове.

Възстановяването беше изключително трудно. Ставаше ми лошо заради кръвозагубата, цялото тяло ме болеше и нямах сили. Тогава започнаха и болките в гърдите и силната чувствителност. Първата седмица плаках всеки ден, защото болката в цялото ми тяло беше изключително силна, а аз се чувствах изтощена.

Навсякъде се говори колко е важно да се кърми, но не бях срещала дотогава информация, че всъщност в първоначалния етап кърменето е свързано с голям дискомфорт и е нужна упоритост. Първите две седмици изтръпвах, когато идваше моментът за кърмене, защото умирах от болка. Знаех обаче, че това е пътят, който бях избрала – че желая да кърмя дъщеря ни и вярвах, че ще успея да издържа.

Въпреки това на моменти се чувствах изключително слаба и безсилна. С течение на времето нещата започнаха да се нормализират, а болката да утихва. Но тогава дойде следващата трудност. А именно, оказа се, че за 2 седмици детето не беше наддало въобще. „Явно нямам достатъчно кърма”, беше първата ми мисъл.

Веднага се свързахме с консултант, моя позната от преди, Катерина. След дълъг разговор, обсъдихме възможностите и взехме решение как да процедираме. Получих безценни насоки и съвети, изградихме план за следващите дни. Трябваше да кърмя още по-начесто, като се цедях след всяко кърмене . Първоначално дохранвах с адаптирано мляко, но няколко дни след това дохранвахме само с кърма.

Два дни след този разговор влязох в болница за спешно абразио, оказа се, че плацентата не е била изкарана напълно. А това е предпоставка кърменето да бъде компрометирано. За един ден моето детенце отново трябваше да бъде разделено от мен, но това ме мотивира и за момент не си помислих да се откажа.

Следващия месец прекарах в кърмене – буквално имах чувството, че правя само това. Дори вечер ставахме с аларми на 2 часа, за да храня достатъчно често детенцето ни и да стимулирам кърмата. Като войници ставахме, хранех детето, мъжът ми я дохранваше, а аз се цедях. Ако не кърмех, то се цедях.

Мъжът ми беше плътно до нас през цялото време. Независимо колко часа през нощта беше, той ставаше и ми помагаше. Неговата подкрепа изигра важна роля да не спрем да се борим. Да, беше изтощителен период, но същевременно изградихме основите на връзката с дъщеричката ни.

Заради това дохранване с шише имаше няколко дни стачка от страна на бебето, защото тя предпочиташе него като по-лесен начин за хранене. След пореден разговор с консултант решихме просто да спра да я дохранвам (тя започна да наддава добре) и просто да предлагам дори още по-често гърда.

Както днес обичам да се шегувам, тогава „наказах“ дъщеря ни да не излизаме три дни от вкъщи – просто лежахме, гушкахме се и се кърмихме. Нещата започнаха малко по малко да се стабилизират.

Около четвъртия месец след раждането ми беше поставена диагноза следродилен тиреоидит. Според първоначалните думи на лекуващия ме лекар трябваше да преустановя кърменето. Следващият един час ми се струваше толкова тежък! Не желаех да спра да кърмя. Знаех колко сме се борили преди това и исках да продължим.

След консултация с друг лекар успяхме да намерим алтернативно лечение и кърменето на дъщеря ни продължава и до днес. Сега я захранвам, но няма нищо по-хубаво от това да легнем заедно, да се гушнем и тя да хапне.

Когато ме гледа с прекрасните си очи, докато суче, ми стопля душата и знам, че независимо колко тежко беше в началото, всяка една сълза и болка си заслужаваше. Благодаря много на Катерина за огромния ѝ принос за това да мога да кърмя детенцето ни, за нейните съвети и подкрепа!

Защото кърменето е трудно, но с подкрепа, съвети, търпение и упоритост е най-прекрасният и чист процес на опознаване и изграждане на най-силата връзка – тази между майка и дете.