Кърмене и усмивки въпреки всичко

Разказ на Райна, майка на Себастиан

Родих 26 часа след изтичането на водите в 37-мата седмица. Награда за мен бе, че видях ревящото си бебе и го гушнах – но не можах да го накърмя, тъй като анестиозологът ме приспа за зашиване. По-късно ми казаха, че детето е с двустранна пневмония и асфиксия. С баща му и сестра ми слязохме да го видим – неприласкан, на ярките болнични светлини, гладен, ревящ. Подадохме по един пръст, мъничето ги стисна и с таткото му запяхме песен, която още от бременността му изпълнявахме в дует. Той спря на мига да плаче и заспа. Сестрите, които работеха над друго бебе, дори се обърнаха.

Последва ужасяващ месец. Първото излизане на бебето от родилния дом не бе в костюмче за изписване, заобиколен от щастливите близки и пред обективите, ами в линейка насред дъждовната нощ до специализирана болница, упоен с диазепам. Месец бебето не бе прегърнато от нас, а стоя в болница с игли, тръби, гладен и сам. Месец бе инжектиран с 3 антибиотика – първо един вид, послед друг. Получи 3 ренгенови снимки и вода със захар, вместо да види слънце и опита майчиното мляко от източника. Получи пневмоторакс. Първите 2 седмици лекарите се бориха с най-страшното, а аз се борех да не рухна. Чудех се каква ли травма ще му остави това, дали ще може и той да се усмихва като връстниците си, и как да залича този ужас.

Най-важното сега бе кърмата. Започнах да изпомпвам на равни интервали дори нощем, идея за което почерпих от коментар на консултант по кърмене в www.bg-mamma.com. Съобразих се с часовете, в които ми казаха, че го хранят в болницата. Дадох кърма за микробиологично изследване и всеки ден носех количество, нужно за ден и половина. Като непременно гледах едната доза да е прясно изцедена преди хранене, за да не се налага подгряване. Четях непрекъснато и гледах видеоматериали по темата.

С борба ежедневно се молехме да видим за няколко откраднати минути сина си – иначе е позволено само веднъж седмично. Говорех му непрекъснато, за да чува поне, че не е сам -  единствено с гласа ми бе позволено да го „докосна“. За кърмене на място в болницата и дума не можеше да става. Живеех ден за ден. Това, че мога поне кърма да дам на сина си, ме поддържаше. Веднъж присъствах на хранене. В бутилката обаче не беше моето мляко. Една от сестрите, които не знаеше, че съм от носещите кърма майки, призна, че й е доста по-лесно да храни бебетата с изкуствено мляко, отколкото да претопля кърма. Дори не знаех колко пъти на ден всъщност реално му даваха кърма, въпреки обещанията, но остана само да припомням и да настоявам това да се случва. Все пак най-важното е, че спасиха живота му. Лекарите ми казаха, че е малко вероятно да засуче. Опасенията се потвърждаваха и от преобладаващия брой статии, които бях чела по въпроса. Кураж получих от Национална асоциация „Подкрепа за кърмене“. Обнадежди ме и разказът „Кърменето – инстинкт и природа“ на сайта на асоциацията. Вечерта преди да вземем сина си от болницата, се консултирах с изключително позитивната Иглика Данаилова.

Когато взех сина си на ръце, всичко дойде на местата си. Изведнъж болката изчезна и ме обзе спокойствие. У дома той заплака гладен. Докато мъжът ми сглобяваше бутилки и подгряваше кърма, аз просто се съблякох и прегърнах ревящия човек, предложих му гърда в първата поза, която ми хрумна от видяните в интернет. И той засука. Мъжът ми влезе, запъхтян, и ни намери така – мен ухилена и просълзена, а него – здраво засукал. След 15-тина минути, малкият ни изстрадал и до болка изстрадан син се отпусна усмихнат и остана така близо час. Оттогава много се усмихва и се смее с глас. Има страхотен апетит и дори качи 1500 грама през първия си месец само на кърма. Храни се на поискване, но по него мога да сверя часовника си – всеки 2-2,30 часа, с изключение на нощта. Имаше да наваксва. Майчината прегръдка и мляко като че ли лекуват не само тялото, но и даряват усмивки.

[Показване като слайдшоу]

Oще разкази на майки на недоносени бебета:

  Как закърмих своето недоносено бебе

  Кърменето – инстинкт и природа